Следя с интереспрофесионалната дискусия на в-к „Труд“ за висшето образование в България. Макар и позакъсняла, тя дава ценни ориентири за състоянието и проблемите на системата. Ако нещо все още не ми достига в нея, това е погледът напред към бъдещето и визията за собствено академично поведение в реалностите и предизвикателствата на този сложен период, белязан с  последиците на разразилите се в глобален мащаб и мултиплицирали въздействието си кризи – финансова, икономическа, демографска и криза на международните отношения. Това извежда на преден план редица фактори и рискове, които оказват сериозно влияние, както върху тенденциите за растеж на системата за висше образование, така и върху нейните геополитически специфики.

Предстоящият период съвпада и със старта на Четвъртата индустриална революция, която на свой ред генерира динамичен процес на революционни промени в организацията на  общественото производството и на бизнес моделите. В процес на изграждане е нова образователна, научна и иновационна екосистема, която се очаква да отговори на  предизвикателствата на Industry 4.0 и  Big Data / „skills revolution“. Новата визия на ЕС за науката и образованието поставя акцент върху прехода от трансфер на знание към отворена наука и отворени иновации, към създаване на единно цифрово пространство и на мрежи от дигитални хъбове. Това безспорно означава нови фактори и индикатори за конкурентоспособност на университетите, които стават приоритети на стратегическото им развитие.  

Източник: Национален статистически институт (раждаемост); медии (първокласници)

В рамките на дискусията ще спестя широко коментираната информация за  състоянието и тенденциите на отделните елементи на средата – геополитики, икономика, социални аспекти и т.н.  Ще се опитам да поставя акцент върху разглеждането им като контекст на състоянието на самата система на висшето образование и факторно предопределените й трендове. Става дума за натрупани с години кризисни ситуации в ключови сфери на обществото, с които висшето образование и науката се намират в органично взаимодействие.

Източник:Национален статистически институт                           Източник: Световната банка

На първо място естествено са последиците от демографската криза.

Подобно на останалата част от Европа, последните две десетилетия в България се характеризират с намаляване на раждаемостта и застаряване на населението. Значителен е спадът на броя на младежите на кандидатстудентска възраст, който за периода 2007-2017 г. надвишава 40%. Тази динамика се подсилва и от процеса на емиграция, който се наблюдава в целия източноевропейски регион. Очаква се броят на потенциалните кандидат-студенти да се стабилизира през 2016-17 г. и да регистрира след 2018 г. лек ръст, но за периода 2018-2023 г. да остане в рамките на 60-65 хил. годишно, което е значително под капацитета на системата.

В близките години предлагането на труд ще продължи да бъде предопределяно от тези негативни демографски тенденции. В средносрочен план ще останат устойчиви тенденциите за намаляване на относителния дял на населението в трудоспособна възраст, изтичане на младежка и висококвалифицирана работна ръка. Проблемът не е само в обезпокоителното намаляване на младите българи, намиращи работа в родината, а и в ширещата се демотивация сред младото поколение за заетост във важни сфери от икономиката на страната. Разминаването между подготвяните в системата на висшето образование кадри и търсенето на работна сила не е нито едностранен, нито толкова елементарен проблем. Той е производен на редица сериозни  диспропорциите на пазара на труда.

В периода на финансово-икономическата криза конфигурацията и структурата на пазара на труда в България се промениха в крайно неблагоприятна посока. От една страна се наблюдава застрашителен по размери спад на деловата активност в перспективни за бъдещето сектори на реалната икономика, а от друга страна повечето малки и средни предприятия (МСП), които доминират в българската икономика, не са с високотехнологичен профил и не търсят млади специалисти с академично образование. Значителен дял от работните места в кризисния български трудов пазар са предимно с ниско качество и силно подценено заплащане. Като следствие се появиха трайни вътрешни диспропорции в националния и регионалните пазари на труда. От тукзаявената обществена потребност за специалисти с висше образование стана също толкова неточна и късогледа. Безработицата от циклична се превърна в устойчиво структурно явление, чието преодоляване изисква специални усилия и достатъчно технологично време за промени. Продължителността на престоя на пазара на труда се удължи, а  перспективите за успешен старт и професионална кариера на завършващите студенти и випускниците от професионалните училища станаха несигурни. И за следващите няколко години младежката безработица се очертава като най-острия проблем.

Източник: ЮНЕСКО, СОРТИС анализ

Лошото е, че на втори план тук има още един, не по-малко опасен ефект. Постепенно кариерата като ценност отстъпи място на бързото получаване на доход, при това, ако е възможно, без плащане на данъци и осигуровки. Така наречената сива икономика, привлече немалко млади хора, част от които още от студентската скамейка. А заетостта в този сегмент създава нестандартни субкултури, среда и мотиви за реализация, базирани на отклонения от правните норми и социалните стандарти, характерни за Европа и социалните държави. Вината за това е не толкова в образованието и възпитанието на младите хора, колкото в контрапродуктивното въздействие на един друг фактор -  обезценяването на труда и липса на адекватност между заплащане и необходимо за работното място образование.

В продължение на повече от две десетилетия в България като предпоставка за финансова стабилност в условията на Валутен борд и като фактор за привличане на чуждестранни инвестиции се наложи доктрината за поддържане на ниско равнище на заплатите. Потенциалът, заложен в тази концепция, вече е изчерпан и не случайно сериозни анализатори ни съветват бързо да променим политиката по доходите, защото цената която плащаме за това е твърде висока  и  се измерва със нарастващия недостиг на учители, на лекари, инженери и т.н.

Вероятно и университетите имат вина за намаляващия интерес на младите хора за реализация в сферата на образованието и науката,  но не можем да подминем и ефекта на хроничното недофинансиране на висшето образование и науката пък били те и „приоритет на нацията“. Ниското заплащане демотивира младите специалисти, защото автоматично ги превръща в работещи бедни, със силно стеснени перспективи за израстване в служебната и подоходната йерархия. Нека си поставим въпроса какво очакват младите хора след завършването на висшето си образование? Ще посоча като минимум четири неща, които анкетите показват - професионални предизвикателства, ясни маршрути и подкрепа за кариерно развитие, адекватно заплащане, благоприятна и сигурна среда за живот и удовлетворяване на потребностите. Ако омаловажаваме този факт, ще  продължаваме да броим куфарите на Терминал 2. Ето защо, тук ще поставя и въпроса за социокултурния  контекст на развитието на висшето образование, който е построен върху четири важни елемента:

1. качество на живот;
2. безработица;
3. социално разслояване;
4. ценностни нагласи и очаквания на хората

От анализа им се налагат не особено оптимистични изводи:

• България продължава да бъде в групата на най-бедните в Европа държави;
• Грижата за оцеляване увеличава дела на хората със спадащи шансове за получаване на образование и задоволяване на други групи културни потребности;
• Доминиращо и през следващия период ще остане имущественото и финансово разслояване на обществото. Тази диференциация ще се прояви и в разходите, които домакинствата са склонни да направят за образование и култура.

Въпреки посочените негативни тенденции, аз ще подкрепя споделеното в дискусията становище, че ще бъде груба грешка, ако допуснем образованието – и особено висшето – да се “свива” по мащабите на демографския срив. Декапитализирането на този отрасъл ще донесе повече вреди за обществото дори и от лошия модел на приватизацията. Важно е да се осмислят възможните алтернативи и подходи за адаптиране на университетите към предизвикателствата на средата, да се генерират нови идеи за управление на риска с оглед устойчиво развитие на системата и съхраняване на уникалната й академична идентичност. В условията на глобализация е естествено да потърсим компенсиране на дефицитите на националния пазар на международния такъв. Шанс за висшето образование е да съхрани своя потенциал като защити своята конкурентоспособност в глобален мащаб, като привлече вниманието на потребители от други страни и обогати менюто на предлаганите образователни услуги.  Трансграничното висше образование се подхранва частично от увеличаването на търсенето на висше образование в световен мащаб и се характеризира с повишена мобилност на студентите, курсовете и програмите и по-голяма мобилност на институциите отвъд националните граници.

Но този процес също не е лесен и изисква от университетите най-малко две неща – гаранции за качествен и конвертируем образователен и научен продукт и добра ориентация в тенденциите на глобалния образователен пазар. А от държавата се очаква системна реализация на политики за превръщането на България в привлекателна образователна дестинация.

В глобален мащаб международната студентска мобилност до голяма степен отразява феномена юг-север.  Две са основните тенденции: навлизане на азиатски студенти в големите академични системи на Северна Америка, Западна Европа и Австралия, както и трансгранична мобилност в рамките на Европейския съюз. Имаме ли тук отговор на въпроса „Къде може да бъде в този процес България?“

Според годишния доклад Education at a Glance, публикуван през септември 2017 г. от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), разликите в достъпа до висше образование остават високи и се увеличава възможността чуждестранните конкуренти да надделеят над слабо финансираните вътрешни системи за висше образование. Базираното на ИКТ висше образование е вероятно да се превърне в най-значимата движеща сила на трансграничното предлагане на образователни услуги. Някъде в тази плоскост България следва да търси своите нови образователни пазари.

Една от най-забележимите тенденции през последните няколко десетилетия в глобален мащаб е ръстът на частното висше образование. Понастоящем около 30% от студентите на световно ниво се обучават в частни институции. Като цяло частният сектор отговаря на различни сегменти от търсенето. Посочвам този факт, за да споделя тревогата си за ширещата се все още недооценка на частните висши училища в България и дори откровената дискриминация на студентите им в не една от политиките, ориентирани към връстниците им.

За образованието е важно да реагира гъвкаво на потребностите на различните социални групи и нивото на платежоспособното им търсене. Решаващо условие за това естествено си остава доказаното качество. Висшето образование следва да завиши отговорността си за формиране на умения и квалификация, адекватни на търсенето. Особено важно става да се скъси срокът на обучение, както и да се усъвършенстват методиките за признаване на предходно образование.Високо ценени ще бъдат образованието, позволяващо гъвкава реализация в няколко професионални направления, както и портфейл от сертификати за допълнителни умения и професионална правоспособност.

Отчитайки всичко това ВСУ „Черноризец Храбър“ избра следните приоритети на стратегията си за  следващия петгодишен период:

1. Промяна на образователния модел за изграждане на съвременни компетенции;
2. Решително повишаване на дела и качеството  на научните изследвания;
3. Консолидиране  на академичния потенциал и изграждане на капацитет за  реализация на новия образователен модел и създаване на иновационна екосистема;
4. Създаване на високотехнологична среда, базирана на световните научни достижения в съответната  предметна област и приложение на съвременните ИКТ и дигитални технологии.
5. Фокусиране върху създаването и стимулирането на пазари.
6. Управление базирано на баланса между пазар - продукт – капацитет - икономически и социален резултат;
7. Гарантиране на устойчивост на системата чрез създаване на адекватен, международно конвертируем академичен капацитет, целенасочено осигуряване на необходимите ресурси и  управлението  им на проектен принцип.

В обобщение, ако направим опит да дефинираме новата парадигма на българското висше образование, то тя би била „Нова среда → нови актьори →  нов модел на дейността за постигане на целите“.