Становището на ръководството на ВСУ “Черноризец храбър” по проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за висшето образование е, че предложението почива на формални, непълни и необосновани мотиви и оценка на въздействието; прилага спорни относно своята ефективност и ефикасност средства, като съживява политики, които са остарели, несправедливи и задълбочаващи социалното разделение, и в същото време пренебрегва доказаните в световната практика решения; под маската на гарантиране на права създава специални привилегии за определени лица и институции, а с това и специални тежести за други; ограничава многообразието на държавните висши училища при все повече диференцирани образователни потребности на студентите и потиска конкурентния натиск за създаване от тях на качествени образователни продукти; разхищава публичен ресурс и в крайна сметка няма да разразреши нито един от проблемите в образователния ни сектор. Аргументите за отхвърляне на проекта по принцип са много и са силни. Добро обобщение дава становището на Института за пазарна икономика. 

Можем да се присъединим към това становище и да се противопоставим на проекта, като поредна необоснована, несинхронизирана и несистемна имитация на промени. Или да отвърнем поглед, защото като частен университет сме свободни да предлагаме услуга, която никога не се е финансирала с публични средства и никога не е била, не е и няма да бъде безплатна. Тази услуга е създавана от професионалисти, издържащи се с предоставянето ú на потребители, които са направили своя свободен избор да я ползват и финансират със своите собствени средства. Вместо да отречем предложения проект или да го подминем с безразличие, считаме за необходимо да предложим идеи за системни промени. Българското висше образование се нуждае от такива, защото е в криза, сигнали, за която са ниското качество и неудовлетвореността у всички заинтересовани страни, лошата репутация, дефицитът на човешки капитал и изтичащите в чужбина академични ресурси, дори перманентните опити за реформиране. Статуквото не трябва нито да се запазва, нито да се усъвършенства. То трябва да се промени. Защото, ако не се промени, въпросът колко да плащаме за предоставения образователен продукт ще се реши от само себе си - няма да си струва да плащаме нищо за него.

Коренът на проблемите виждаме в нарушения баланс между автономия и държавно регулиране и блокирането на конкурентните механизми. При съществуващите правила и решения Народното събрание и МОН определят: откриването на висши училища, професионални направления и специалности от регулирани професии, звена и териториално изнесени структури; кой, с какво и за кого да прави наука; какви образователни продукти да се създават, на каква цена и на кого да се предлагат; кой и как да управлява висшите училища (договорите с ректорите на ДВУ, структурата и начина на управление); с кого, за какво и как да се сдружават; къде и какво да учат студентите (държавата дава парите чрез държавната поръчка и субсидиране на ДВУ, а студентите, естествено, следват парите); какви да са възнагражденията на преподавателите; при какви условия да се наемат и на каква възраст, по какъв ред да се освобождават. Развитието на сектора се движи от държавна принуда и централизирани командни механизми, а не от свободните избори и децентрализираните решения на участниците в образователния процес. Последиците са изтичане на таланти и недостиг на човешки и социален капитал, слаби стимули на институционално ниво за модернизация и развитие, неадекватни на нуждите умения, нисък престиж и качество на образователните продукти, ирационална териториална и профилна структура на висшето образование, която се разминава със социално-икономическото развитие и потребностите на пазара на труд у нас, ниска конкурентоспособност и отсъствие от картата на световното образование с изключение на медицинските специалности и т.н.

Аргументът, че държавният контрол е необходим, за да се гарантира ефективността на държавната инвестиция във висшето образование, е неоснователен. Централизираните решения и командните методи са доказали своята неефективност както в стопанския, така и в нестопанския сектор. Държавата категорично трябва да подкрепя висшето образование, но не с потискане на конкуренцията и установяване на държавни монополи. В селското стопанство размерът на подкрепата е шест пъти по-голям, но едва ли някого му идва на ум да наложи средствата да постъпват само в държавни стопанства и държавата да решава какво, къде, в какви обеми и на какви цени да се отглежда продукцията и на кого да се продава. Така е във всички сектори - от здравеопазването до пътното строителство. Да, и там, когато някой раздава чужди пари за чужди цели, има разхищения и стремеж за ограничаване на конкуренцията, но ролята на държавата е не да ръководи този процес, а да му се противопостави. Образованието е не по-малко важно от хляба и здравето, за да се остави на политиците и чиновниците да вземат решенията.

Истинската необходима реформа на образователния сектор, която в момента никой политик няма визията и куража да извърши, е в дерегулацията и прекратяването на зависимостта от политическия пазар, подкрепа на свободната конкуренция на образователния пазар и прякото обвързване на висшето образование с търсенето му. Българското висше образование се нуждае не от регламентации, подчиняващи свободните избори на централизираните команди, а от изграждане на конкурентна пазарна среда, която да дава път и да развива потенциала на инициативните и способните участници. Държавата не трябва да решава кой, къде, какво и на каква цена да учи, нито какво съдържание и как да бъде предлагано от ВУ, нито кого и при какви условия да привличат като академичен състав. Ако решенията къде, какво и как да учат се вземаха от студентите, които понасят последиците от тях чрез своята реализация на трудовия пазар, те биха били много по-добри. Припомня го КЗК със свое решение от септември 2020: "Както при всички останали пазари, така и при висшето образование търсенето и предлагането, както и конкуренцията между висшите училища трябва да определят колко да са участниците на пазара и дали ще бъдат успешни, или ще излязат от пазара, а не тези въпроси да бъдат решавани чрез регулации".

Несъмнено част от необходимите съществени промени в посока на възстановяване на образователния пазар, автономията на ВУ и установяване на реално разделение на държавата и висшето образование е и възприемането на нов модел на финансиране на ВО с акцент държавната подкрепа да се насочва директно към и чрез нуждаещите се от нея с инструменти като: образователни ваучери, гарантирани от държавата кредити при облекчени условия (в момента условията са по-тежки от стандартните), специално данъчно облагане на ползвалите бюджетна подкрепа (например увеличаване на ДОД с 5% за период от 10-15 години), дългосрочни договори за заетост в публичния сектор с изискване за пропорционално заплащане на разходите при неизпълнение (по примера на курсантите във ВУ и АМВР), стимулиране на частните инвестиции в човешкия капитал чрез законово регламентиране на тази дейност в частни инвестиционни фондове, признаване на разходите за образование за данъчни цели и др.

Това би бил тотален реинженеринг на основните принципи, върху които е изградена образователната ни система. Една истинска интелектуална и административна "революция", даваща повече права, но и повече отговорности на студентите, академичните общности и техните партньори от практиката. Което поставя класическите въпроси за наличието на “революционна ситуация”: Съществува ли масово усещане за кризата на действащия модел и търсене на промяна? Има ли в публичното пространство живи идеи за алтернативни модели на ВО? Има ли кой да ги оглави? Ползват ли се с достатъчна активна обществена подкрепа, за да се материализират?

За съжаление, отговорите ни не са положителни и е илюзия да мислим, че посочените решения ще се реализират веднага. Те могат да бъдат резултат на един дълъг и тежък процес, който налага задълбочена експертна дискусия и ще изисква много амбиция, енергия, ресурси и склонност към сътрудничество. Като отговорна институция ние сме готови да бъдем конструктивна част от този процес и да допринесем за неговия успех. Той е нужен за бъдещето на българското висше образование и следва да стартира колкото е възможно по-скоро!

Варна
07.02.2024 г.